|
|
 Принцът на Египет (III част) - Лазурният Град
| |
|
Слънцето бавно се издигаше над пясъчните дюни, като хвърляше лъчите си по златистия пясък. Скоро и лицето на Атем бе озарено от топлите лъчи. Той бавно отвори очи и се изправи. Знаеше, че е време за тръгване и беше близо до целта си. Младият принц се беше отправил към Лазурния град, което разбира се не беше истинската му цел. Трябваше да открие един пътешественик, който да му каже как да стигне до Обелиска на сенките. Атем се съмняваше, че някой знае наистина къде се намира това място. Пътят до там щеше да бъде труден и изпълнен с много опасности. Но Атем никога не бе бил по – хладнокръвен и решителен. Правеше го не само заради любимата си сестра, а и заради целия си народ... Макар че любовта на сестра му бе най – скъпото за него съкровище. Той я обичаше безумно и не би позволил дори на боговете да му я отнемат...
Атем стигна до върха на най – голямата дюна, огледа се и го съзря... там в далечината... всъщност не беше далеч... почти го бе достигнал... Лазурния град, градът на пътешествениците, градът на приключенията и опасностите. Младият принц беше слушал много разкази от различни пътешественици за обитателите на този град и винаги се бе възхищавал от качествата на героите, които посещаваха това чудато място.
След още няколко мъчителни часа под парещото слънце Атем най – сетне се изправи пред високите масивни порти на града. Той бе мирна зона и точна затова бе ограден с високи непристъпни стени, които спираха всяка една войска, била тя чужоземна или тукашна, била тя управлявана от цар или бог. Лазурният град бе непристъпен, тъй като и самият Амон Ра го закриляше. Неговите дракони почиваха в храма на града.
Атем изтегли дръжката на меча си и потропа на вратата. Малък процеп се отвори и се подадоха две любезни, но твърди очи, които попитаха:
- Кой си ти и по каква работа си тук?
- Аз просто минавам – започна принцът. – Ще остана най – много ден.
Стражът го огледа внимателно и като реши, че не е опасен отвори гигантската порта и го пусна вътре. Атем прекрачи прага на Лазурният град. Толкова беше мечтал да го види и ето че сега мечтата му стана реалност. Това беше наистина едно невероятно място. По нищо не приличаше на останалите египетски градове. Сградите бяха в специален стил, своеобразен, стил, наподобяващ египетския, но все пак тъй различен и непознат, неописуем и необятен. Едновременно мистичен и приказен. Красиви фонтани се простираха между живописните къщи и бликащата вода разхлаждаше минувачите, като пускаше лек бриз. В западния край се виждаше пристанището, отново в специален стил. Кейовете не бяха от дърво, а сякаш златни и златни кораби бяха закотвени там. Атем не можеше да спре учудването си от това невероятно място. Толкова дълго бе мечтал да го види, а сега не можеше да повярва, че е тук. Момчето тръгна към центъра на града, отправи се към страноприемницата, като преди това попита един странник за посоката й. Скоро видя и арени за дуелиране, по – красиви и опасни от тези в царството му. На всяка крачка срещаше и нови хора, чудати, фантастични, странни... едни бяха страшни, други – приказни, невероятни. Но не само пътешествениците грабнаха окото на момчето. Тук почти всички жени бяха невероятно красиви, прелестни като богини...
Атем излезе от хипнозата, която го бше обзела. Той не усети как беше стигнал до вратата на староприемницата. Над нея имаше табела: „Анук На-тем”. Принцът влезе вътре и наистина загуби ума си. Вътре седяха най – невероятните хора, които Атем не би могъл и да си представи и в най – дръзките си блянове. Герои от цял свят пиеха питиета, играеха карти или просто сладко обсъждаха последните си приключения за различни морски битки, страховити чудовища или несметни богатства.
Момчето се отправи към бара и си поръча питие. Скоро получи питието си, което бе сервирано от приказна девойка със златиста коса и очи като рубини. Атем отпи бавно и започна да разглежда странниците. Той търсеше определен човек. Беше го виждал като малък. Той знаеше пътя до Обелиска на сенките. Беше приятел на Акунумканнон, а Атем толкова време му се бе възхищавал и бе слушал за подвизите му. Сега Лориен, така се казваше героят, бе просто обикновен човек, беше на години и изживяваше спокойно старините си със съкровищата, които бе придобил чрез приключенията си.
Скоро в кръчмата влезе странник, беше възрастен, носеше монок на лявото око и имаше твърдо лице, белязано от множество пътешествия и битки, завършващо с дълга брада, която се спускаше дори под врата на странника. Но той не бе нпознат за Атем...
- Лориен! – зарадва се момчето.
- Не може да бъде! – усмихна се на свой ред странникът. – Последния път, като те видях беше съвсем малко момче, а сега... Радвам се да те видя, Атем.
- И аз се радвам, много време мина.
- Кажи ми какво правиш тук, как е баща ти?
- Е знаеш за проклятието на Анубис – започна с въздишка принцът. – То не можа да застигне Лазурният град заради закрилата на Ра. Но другите египетски градове не могат да се похвалят с такъв късмет. Египет страда, Лориен.
- Знам, принце мой – пророни престарелият герой. – Но вече съм твърде стар, за да се опълчвам на боговете. А повечето пътешественици тук се интересуват само от съкровищата и не ги касае съдбата на Египет.
- Ти си направил достатъчно, смели Лориен. Баща ми те благотвори а египетския народ те почита почти като фараон. Оттегли се като герой и сега също си герой. Та ти надхитри самия Сет. Излъга го и открадна рубина на Анук-ну-анак.
- Това беше толкова отдавна, хиляди години сякаш са минали... – замисли се Лориен. – Вече съм стар и немощен, сега си живея живота.
- Трябва да ми помогнеш, Лориен – внезапно го прекъсна Атем. – Знаеш за какво съм дошъл. Знаеш и кого търся. Кажи ми къде да открия Тъмния обелиск.
- Не знам дали си готов, млади принце. Това е опасно начинание. Знам, че го правиш за добро, но каква цена ще платиш? Анубис е бог, не може да бъде победен. Не знам как ще спасиш сестра си и целия египетски народ изобщо.
- Ще успея, ти само ми помогни.
- Ще ти кажа къде е Обелиска. Но първо ще ти дам малка задача. За да знам, че си достоен да се изправиш пред такова изпитание.
- Защо всички в Египет те поставят на изпитания?! – засмя се леко Атем.
- Ти си специален и го знаеш – строго му отвърна старецът. – Не си обиновен човек. Ти си фараон и си избран, затова трябва да докажеш, че си достоен за титлата си.
- Какво трябва да направя? – попита принцът.
- В най – югозападния край живее вещицата Селети, зла жена, всички знаят... извършила е стотици жертвопринушения. Но никой няма власт да я прогони. Някои се опитваха да я убият, но бяха жестоко наказвани.
- Искаш да убия вещицата ли?
- Открадни магическия й амулет. Без него силата и ще изчезне и много души ще бъдат свободни. Ако го сториш ще ти кажа къде да търсиш Обелиска на сенките.
Атем само кимна и тръгна към кулата на вещицата. Нямаше време за губене. Сестра му беше в опастност, беше пред жертвения олтар на Анубис, а той трябваше да преследва вещици. Знаеше, че няма как да излезе на глава с Лориен. Едва ли имаше по – твърдоглав човек в цял Кемет.
Скоро Атем стигна до кулата на Селети. Тя не беше виоска, но изглеждаше страховито. Бше от черен гранит, дебел и нечуплив. Дори нямаше врата, мрачната сграда, която бе заобградена само от някакви тръни, подобни на жив плет. Принцът изтегли меча от ножницата си и разсече тръните, които при падането си на земята изгаряха и се превръщаха в пепел. Атем прекрачи прага и се заизкачва по витата каменна стълба. След стотина стъпала той стигна върха на кулата. Всичко дотук изглеждаше лесно. Но за всеки случай фараонът наметна Мантията на Ра и стана невидим, след това открехна дървената вратичка и влезе в стаята на вещицата. При изкърцването тя заряза отварата, която вареше и се обърна. Беше отвратителна и страховита. Ужасни циреи поркива сбръчканото й белезникаво лице. Очите й бяха изцъклени, жълтеникави и сякаш щяха да отхвръкнат от очните ями. Косата й беше мазна и спалсена скрите под скъсана сламена шапка, а от раменете до петите й се спускаше черна роба на кръпки.
- Кой е там? – попита Селенити с мазен глас. – Излез, където и да сиии.
Атем изтръпна. Никога не бе виждал толкова страховита жена. Той се приближи плътно до стената и започна да обикаля, приближавайки масата, върху която се въргаляха отвратителни слузести гадини. Такива и маше и в буркани по лавиците на срещуположната на Атем стена.
През това време вещицата реши, че няма нищо и се приближи до отварата си. Но тогава стана грешката. Без да усети Атем събори един от бурканите, които се въргаляха около него и той с оглушителен трясък се стропи на стотици пърченца. Вещицата веднага погледна натам и се развика, след което замахна с пръчката и наметалото на Атем се свлече на земята.
- Я, неканен гост! – изграчи мазно мазно тя.
- Стига със злините ти, вещицо! – започна Атем, който печелеше време, докато реши какво да предприеме.
- И кой си ти, малък червей?
- Аз съм принцът на Египет – рязко отвърна момчето, като отново изтегли меча си и го вдигна високо, но вещицата не се впечатли и на свой ред вдигна жезъла си, от който заблещукаха сини пламъци, които впоследствие се превърнаха в светкавици и се отправиха към Атем. Но той държеше здраво оръжието си, Мечът на Египет, непоколебимо беше стиснал дръжката му и светкавиците се врязаха в метала, който засия като опашка на комета. Самият Атем остана невредим, а очите на вещицата се разшираха от учудвне и уплаха. Тя отново изпрати сноп мълнии, които отново се стопиха в острието. – Не можеш да ме победиш, Селенити!
- Ще видим! – озъби се вещицата и потърка амулета си от черепи и зъби. – След секунда от него се появи видение, бяло...червеникаво...демон от черни пламъци вече седеше като щит пред Селенити.
- Твоят демон няма да ме спре – каза Атем и вдигна нагоре меча които заблестя от ослепителна бяла светлина и след миг демона изчезна в адски пламъци.
- Нее! – развика се вещицата, а Атем се проближаваше към нея. Тя посегна към него с отрвоните си нокти, а той отново замахна с оръжието си и отряза ръката на Селенити. Тя се строполи хлипайки на земята и гърчейки се в собствената си отрова. Принцът откъсна амулета й и го прибра в джоба си. След това изчезна през вратата, като остави вещицата да се мъчи.
***
- Значи успя?! – усмихна се Лориен.
- Съмняваше ли се? – отвърна му на свой ред Атем, като му подаде амулета.
- Ти си фараон, баща ти ще се гордее с теб. А сега трябва да изпълня обещанието си. Обелискът на сенките трябва да откриеш сам. Ако си избран ще го откриеш.
- Но...
- Това е място, което само истински герой или фараон е способен да открие. Да не мислиш, че просто има табела, която показва мястото му?
- Все пак накъде да тръгна? – попита Атем.
- На север от Лазурния град. Тръгни на север, прекоси Пясъчното море, и се насочи към делтата на Нил.
- Но това е много далеч!
- Няма да вървиш чак дотам. Като стигнеш на границата между Северното и Южното царство на Кемет, прекоси Нил и тръгни към Вулканичната земя. Там ще откриеш това, което търсиш. Благодаря ти, Лориен. А сега трябва да се сбогуваме. Мисията ми едва сега започва. А с нея и трудностите.
- Пази се, фараоне.
- И ти, приятелю.
Лориен прегърна Атем като роден син, а той кимна и напусна кръчмата, а скоро и града...
Изпратено от darthvader@gbg.bg
Оцени този фен фикшън, харесва ли ви:
Да | Не | Резултати
|
|
| Подкрепа |
|
|
